В мен ли е проблемът или в света около мен?От малък винаги ме учеха на едно и също нещо - бъди трудолюбив и постоянен в работата си, а в отношенията с хората - деликатен и внимателен. Тогава едва ли съм разбирал същността на тези думи, но те ми станаха ясни по-късно. Растях, обграждан с грижи, които бавно, неусетно, но трайно изграждаха една невидима мрежа ... една паяжина около мен. Тя постепенно се превърна в плътна стена. Стена между мен и света.
За първи път го усетих, когато бях на 13. Бил съм в 7. клас тогава, бяхме отишли на зелено училище. Самото то беше крайно невинно - нямаше никакви наркотици, цигари, алкохол и прочие присъщи на гимназията вещества. Но там аз се усетих откъснат от света, който така добре познавах, чувствах се не на място сред връстниците си и тогава за първи път разбрах какво означава да се чувстваш потиснат.
С влизането в гимназията нещата се задълбочаваха. От малък не изглеждах добре, винаги бях пълничкото дете с очилата. Става ясно, че особено на тези години, когато външността купува и продава, аз нямах особени шансове за социализация. Момчетата ме гледаха с насмешка, момичетата с презрение и може би съжаление. Така и не успях да се опозная с класа си, те не ме обичаха, аз не се нуждаех от тях. Чак в късна гимназиална възраст - 17-годишен, аз се погледнах в огледалото и около себе си. Нямах никого - никакви приятели, никакви близки, с родителите си бях изгубил диалога от много време.
Стиснах зъби и постепенно се сдобих с разумно тегло и донякъде прилично тяло. Смятах, че това ще ми помогне да наваксам всички емоции, които само наблюдавах у другите, но никога не преживях. Уви, оказа се, че много съм грешал. Да, самочувствието ми се вдигна малко. Махнах се от гимназията и влязох в университет, където си казах, че ще започна на чисто и дори може би ще успея да намеря приятелка.
Обяснимо е, че нямах абсолютно никакъв опит с жени. След един-два неуспешни опита, които в общи линии включваха "изтъпанчването" пред обекта на чувствата и отронването на едно "харесвам те", последвани в първия случай от смях, във втория от едно "ама аз те приемам като приятел", стана така, че се запознах с едно момиче от курса си. Не знам какво стана, но тя ме грабна още в началото. Видно е, че и аз съм й харесал, защото беше явно, че привличането е взаимно. Тъкмо си мислех, че най-сетне и аз ще видя малко слънчеви лъчи в иначе скучния и затормозяващ живот, който водя, когато разбрах, че тя просто не беше за мен. Наистина, отне ми близо 3 месеца да го разбера. Тя беше прекалено властна, егоистична, с максималистични претенции спрямо мен, но без да отговаря със същото. Всичките ми новоизлюпени познати коментираха случващото се с думите "абе, друже, не ми е работа, ама си ми много симпатичен и ще ти кажа - тая не е за теб, на нея й трябва звероукротител. Намери си нещо по-кротко. Вие с нея и без това не ходите - бягай и не се обръщай, докато още можеш".
Аз не ги слушах. Не желаех да го правя. Наистина, ние никога не ходихме с нея, но я обичах. Обичах я, може би не по начина, по който тя искаше или очакваше да го правя. Обичах я и правех всичко, за което знаех, че би я зарадвало. Така разбирах нещата - отнасяй се към всеки по начина, по който искаш той да се отнесе към теб. Много исках и тя да изпита нещо дълбоко и истинско към мен. Единственото, което получих като обратна реакция, беше някакво властно поведение, съчетано с маниакалното желание винаги да съм край нея.
След дълги и болезнени размишления, неприсъщи за един обикновен 19-годишен човек, реших да се опра на опита на хората, защото виждах, че с нея аз няма да имам бъдеще.
Малко след тези 3 месеца имах друга авантюра. Аз бях в един бар с колеги, тя също беше там. Стана така, че останахме аз и тя. "Забихме" се, но се оказа, че тя не иска връзка, не иска дори прословутото "за 1 нощ". Сега тя е в съзнанието ми, чудя се какво да правя с нея - да се опитам ли да се боря за човек, за когото не означавам нищо и дали въобще си струва. Утре имам среща с нея и наистина не знам какво да предприема като постъпки ...
Всичко това провокира у мен въпросът - Аз ли греша някъде или светът е объркан, изкривен от динамичното съвремие и двуличните отношения? Защо няма никой, който да оцени факта, че искам да "играя честно" в отношенията си с него? Винаги съм се стремял да покажа, че възприемам отсрещния преди всичко като човек и уважавам него, мнението му, постъпките му, решенията му. Всички ми повтаряха "е там ти е проблемът с тея жени - тичаш им по задника, сваляш им звездите и те не се интересуват от теб. Бъди малко по-гаден и егоистичен, винаги става".
Ами ... не искам. Защо трябва да заемам поза, която е толкова различна от мен самия? Защо трябва да се преструвам на нещо, от което се отвращавам с мъглявата идея да се харесам на жените? Ако някой може да ми съдейства, ще съм му благодарен, защото аз съм доста объркан от всичкото това лицемерие и егоизъм, което циркулира из света. Не ми е първият сблъсък с него - видял съм и съм минал през достатъчно житейски събития от всякакъв порядък, но чак сега си давам сметка в колко големи количества съществува той...14.02.2008. 22:32 |
|
Напиши коментар